Поклоних главата си нагоре и погледнах към небето, като дадох пръст на окото си. Всъщност, не беше от значение, защото те вече бяха наясно къде се намираме. „Хайде да влезем“, казах.
„Изчакай“, отговори Гибсън, докато стегна две ръце около чаша мормонски чай – растение с малки оранжеви цветя, което наистина не е чай и няма сходен вкус. “Искате ли да изпратите моите филми в космоса? Например на извънземни? На друга планета?”
— Не съвсем,“ отговори Юстас. „На орбита близо до друга планета. Никой не знае дали там има живот. Но това е възможно.“
Аз добавих: “Ейроскопът работи безпроблемно и вече сме събрали колкото се може повече архив. Ако някой е там или ако бъдещи хора достигнат до там, ейроскопът може да им помогне да разкодират съхранената от нас информация. Това е като…”
„Капсула на времето“, каза Малката Джо, като избърсваше потта от врата си, аз се стремех да не гледам.
Столовете скричаха, докато тя се настаняваше. Слънцето намаляваше височината си, светлината проникваше сквозь вратата и най-накрая, вятърът разтърси въздуха в кораба. “Дали ще ни отнеме векове да стигнем до там? И ако… ако ейроскопът изчезне, кой ще пази светилището ни безопасно?”
„Ще се разветвя“, отговори ейроскопът. “Един от мен ще остане – нали много от мен – и един ще си отиде. Бих могъл да взаимодействам със себе си за много време, въпреки че в крайна сметка ще има известно отлагане в съзнанието ми. Скорост на светлината, в крайна сметка. Но аз съм търпелив и голям и мога да изчакам.“
„Все пак трябва да предадем сега“, каза Малката Джо. „CubeSats са способни да изпратят поредица от сигнали през следващите два часа и искаме да ги изведем от орбита, защото космосът е главно прозрачен и някой може да ги забележи, както се сглобяват, и да се опита да предприеме нещо по въпроса.“