За повече от осем дни в Тамил Наду усещам как вековете узряват и се сливат в мен, като думи, откриващи своята мелодия. Дали чудото на настоящия момент – а следователно и на пътуването – не се крие именно в неговата всевиждаща закъснялост, в начина, по който може да събере цялото минало в себе си? Разходка по каменните плочи в огромния храмов комплекс, посветен на богинята с рибешки очи Минакши в древния град Мадурай, дом на повече от 30 000 статуи на небесни същества, или да се изумиш пред 80-тонния купол, който се извисява на върха на великолепния храм Brihadeeswara на монарха Радраджа Чола от 11-ти век в Танджавур (за който се твърди, че е бил изтеглен до върха от свита слонове по рампа, дълга повече от четири мили), или да се изправиш срещу слон в естествена големина на 43 фута висок фриз на открито, създаден около 600 г. сл. Хр. в Махабалипурам, един от най-великите примери за улично изкуство от древния свят, усещам времето по различен начин. Това е жизнена, чувствена сила, дразнеща като енигматичната усмивка на Вишну.
„В Северна Индия великите паметници от миналото обикновено са кралски дворци и крепости“, отбелязва моят мъдър водач и спътник, Н. Панир Селвам, чиито две големи страсти са храмовете и птиците. “Но великите династии на юг, като Палава и Чола, посветиха енергията си на изграждането на храмове. Сред монарсите имаше социално съзнание: дългът на краля беше да изгради мост между божественото и човешкото. Така че храмовете бяха в сърцето на ежедневния живот на стара Индия. Те бяха центрове на обучение и поезия, училища за музика и танци, места за убежище при нашественици дойде на нападение.
.jpg)
Той е прав. Старите храмове на Тамил Наду са съкровищница от форми, изрязани върху камък или магически изработени от месинг, и обсипвани ежедневно с плодове и цветя, тамян и сандалово дърво, музика и светлина. Те заплитат божествен, човешки, животински, растителен, исторически и фантастичен живот в един променлив, страстен живописен сценарий, отворен за безкрайно разработване. Този език може също внезапно да свали няколко октави в минимализъм. В тълпите мога да различа последовател на Шива по трите хоризонтални бели линии на челото им и един на Вишну по две вертикални, като финилите на върха на храм. Толкова просто.
Индуизмът е наративна религия; нейната жива мъдрост е осветена и подсладена от истории, омекотена от неясноти, изострена от парадокси. В многото легенди за Шива и Вишну, изобразени в храмовете и преразказани от Селвам, нещата се случват в измерение, различно от историческото време. Те се случват във вечно настояще, непосредствено като горещия дъх на кравата, която храня снопове спанак на сутрешна разходка в Мадурай, докато около мен десетки жени се навеждат над праговете си, правейки колами, декоративни шарки, с оризово брашно.