Изследователи научават, че клетките, които преминават през процеса на стареене поради грешки в репликацията на ДНК, което довежда до полиплоидия или излишен брой хромозоми, се различават значително от клетките, които стареят поради други видове увреждания или стрес. Необходимо е допълнително изследване, тъй като настоящите проучвания не разграничават достатъчно между стареещите полиплоидни клетки и тези с нормални хромозоми. Научната общност е насърчена да разбере по-добре биохимията на стареенето с цел подобряване на методите за унищожаване на стареещите клетки или промяна на техните характеристики, за да се намали вредното провъзпалително сигнализиране, което те генерират. Експериментите върху животни показват, че терапиите, които контролират клетъчното стареене, могат да доведат до значително омладяване при хората, но този процес изисква повече време от предвиденото за превеждането на изследванията в клиничната практика.
Една от недостатъчно проучените форми на клетъчно стареене е индуцираното от полиплоидия стареене (PIS), което се наблюдава първоначално в ин витро условия след медикаментозно предизвикана тетраплоидизация. Новите данни показват, че полиплоидните уроепителни клетки в пикочния мехур на мишките остаряват през целия живот, предизвиквайки въпроси за значението им за физиологията и патологията. Тези стареещи уроепителни клетки продължават да съществуват след сенолитично лечение с комбинацията дазатиниб и кверцетин. Предполага се, че някои ракови заболявания на пикочния мехур, особено тези с уротелиален произход, могат да възникнат от полиплоидни клетки, които избягват стареенето чрез загуба на стимулатори на стареенето като стр.16.
Идеята, че ракът може да се развие от клетки, които избягват стареенето, е добре установена, но новите изследвания свързват този процес специфично с полиплоидизацията. Това има важни последици за терапията, която предизвиква стареене, тъй като много лечения срещат репликативен стрес и полиплоидизация. От друга страна, полиплоидните уроепителни клетки се явяват важни за биологичните функции, въпреки че могат да бъдат дестабилизирани при хроничен стрес.
Не всички полиплоидни клетки са стареещи, а връзката им се определя от контекста. Хепатоцитите, например, могат да бъдат както полиплоидни, така и стареещи, но полиплоидните хепатоцити също могат да се върнат към по-ниска плоидност при стрес, което допринася за канцерогенезата. Изследователите предлагат, че PIS действа като регулатор на развитието, като активира реакция на увреждане на ДНК и променя клетъчната пролиферация към диференциация по време на развитие, регенерация и ремонт. В този модел стареенето се разглежда като програмирана клетъчна съдба, която насърчава терминалната диференциация и помага за запазването на тъканната структура.
За повече информация, моля, посетете: https://doi.org/10.18632/aging.206355.